Когато започвам да преосмисля нещата от живот, винаги съжалявам за това, което съм пропуснал да сътворя. В тази връзка ми се струва реално да спомена сентенцията: „Често съм се разкайвал за това, което съм казал, но рядко съм съжалявам за това, което не съм премълчал!” По тази причина няма да се самобичувам, в този момент защото не мога да понеса фактът, че когато човек е трайно обвързан с проблеми и неволи, не винаги намира решение за това. Спомням си с умиление детските години, когато играехме свободно и летните нощи минаваха в махленско събрание, на махленската пейка всички заели най-удобното място и положение... Звукът на щурците и песента на нощта, заедно с безкрайното чисто небе с пръснатите звезди безброй, които бяха естественият декор на нашето детство. Всеки има такива спомени,  за които си спомня в някой по-късен етап от живота. Днес децата ни няма как да общуват и може би не съществуват тези стари махленски обичаи, когато всяко дете чакаше да падне мрак и да разкаже поредната страховита история, или фантазия, или да сподели впечатленията от последната прочетена книга. Аз копнеех, за този момент, защото притежавах ценни списания, които за мнозина бяха недостижими, най-малкото беше „Паралели”. Това беше нашият билет за онзи, другият забраненият свят! Минало... В миналото откривам толкова много чар, толкова много топли и слънчеви моменти, че за миг ми се иска да забравя понякога гадната сива действителност. Сигурно нашите родители и техните пра пра родители също са имали своите безгрижни моменти. Ето, как цикълът и кръговрата на живота действа. Какво ме накара да започна това писание, отговорът е прост, може би споменът. Да, именно споменът! Той още живее в съзнанието ми и има своето място във вечността. За съжаление животът е така устроен, че непрекъснато нещо губим, или пропускаме. Когато изгубиш близък осъзнаваш, колко много мъка има на този свят и въпреки пороят от сълзи, не можеш да върнеш мъртвият. Когато изгубиш приятел, е далеч по-тежко, защото споменът остава да гори с онзи неугасващ пламък, който е подхранван от миговете на взаимната близост. Изгубих толкова много хора, толкова невинни същества се простиха млади с безобразния бич наречен – живот. Всеки път си задавам въпросът: „Защо?”, защо трябва да губим най-хубавите и най-добрите из между нас? Защо светът е така устроен, че трябва да се простим без време с тези човешки същества. Нали църковните канони ни учат, че всички сме равни и пред Бога всички сме негови творения и чеда? Запитвам, аз този мой Бог, който ми помага от години и ме пази от злото на света: „Как така решаваш Боже, едни да останат да живеят на земята, а другите да ни напуснат?”. Сигурно има отговор на този въпрос, въпреки, че не познавам някой, който се е върнал от небитието, от онзи непознатия за обикновения човек – задгробен живот. Дали, наистина съществува такъв? Какво става след смъртта? Никой никога няма да отговори но иначе наглед прости въпроси, които занимават бедното ми съзнание. За миг се отклоних от темата, която ми навя този спомен  за детството и детските игри! За онези моменти, на правила и действие сравними единствено с тези при любовта. За да намериш любовта, обаче е далеч по-трудно отколкото ако трябва да прескочиш някое препятствие от иначе, така безгрижния земен живот.  Но за това не е нужно и да бъдеш врачка въпреки, че всяка подсъзнателна мисъл или поглед от човека, който желаеш те хвърля в черните линии, на изпитото турско кафе и поредното пренареждане на колодата с карти. Често обаче се налага да бъдеш добър състезател в някой сложен атлетически многобой за да можеш да прескачаш, хвърляш, тичаш и все такива едни дейни глаголи с които, можеш да преследваш лицето на любовта. Ако имаше олимпийска дисциплина, която награждава влюбените, щеше да има по-голяма популярност отколкото олимпийският маратон. Има обаче една игра, която никога не остарява и за нея не се нуждае специална тренировка. Всеки знае как да изпълни задължителните елементи,  когато става въпрос за любовта. С течение на годините, когато осъзнавам, че ние все гоним тези, които не трябва, а пък нас ни гонят тези, които въобще не желаем да виждаме, често се забъркваме в ситуации достойни за израз в съвременен бразилски сериал. Тези елементи са толкова прозаични, че на нас ни трябва понякога цял един живот, да осъзнаем: че неписаните правила ни карат, да не изглеждаме отчаяни, когато в криеницата намираш някоя стара ретро версия на правилото "Крий се, и се моли да не те хванат!".  Има обаче едно положение, когато ти, скромния загубеняк от класа трябва да бъдеш вечният прецакан и онеправдан мухльо от класа и тайно в мислите си  се надяваш да убиеш онзи, най-готиния пич НГМУ /най-готиното момче на училището/, което държи монополът над мацките. Вечният кръговрат... Следва разстрел и след разстрелът – нищо. НГМУ, се е превърнало в най-грозното момче на училището или най-пропадналото, а ти/ аз възкръснал от образа на смотльото, се превръщам/ш в красивия лебед, по който започват да ахкат и да възклицават старите дружки от класа. Каква ирония! Каква глупост! Не всеки излиза мокър от морето на живота, но всеки може да научи нещо ново от онзи безкраен океан - животът. За някои преодоляването на поредното препятствие е поредната печеливша точка, или златния медал от поредната победа. За други остава поуката от това, че трябва да се примират с поредната загуба. Така и не се научих да губя. Напротив всяка загуба ме амбицира да се доказвам, колко мога да бъда най-добър от всички добри. Стремеж и амбиция, такъв е знакът на зодията ми и с това тя не ме прави особено важен, но не ми липсва хъс за победа. Хъсът е голям, правилата са плаващи, а феър плейър е относителна величина. Единствената поука от цялата сбирщина от думи е, че не може да очакваме животът да ни поднася всичко на тепсия. В играта всички участваме, но това няма нищо общо с онези неписаните правила. Когато правя заключителният анализ на всичко това, трябва да бъда запленен от онзи жизнерадостен, истерично позитивен и натруфен с безкрайно вълнуващи събития момент на пленителност. Дните ми обаче, преминават и часовете си вървят. Всеки ден  разговарям и се срещам с хора, които трябва да ме зареждат уж, с положително настроение и да надигам собственият си хъс и настроение, за да мога да продължа да съществувам. Стремя се да ми бъде приятно, да създавам удоволствие и на всички около себе си раздавам добрина и съчувствие, единствено за да може да ми СТАВА, още по-приятно! Желая Ви приятна и ползотворна седмица, нека музата да ви споходи, защото иначе, ще  бъде поредния бич към липсата на едни от най-ценните автори, които някога съм чел.